Светлана и Елена: ЕС да се намеси в конфликта между Украйна и Русия
За Светлана и Елена от Украйна войната не е нещо нереално . Но те не са я и виждали. Двете дами са били в България, когато тя избухнала. Затова не се дефинират като бежанци. Но ставащото в родината им не им дава покой, тъй като там са останали семейство и другари.
Елена и Светлана пристигнали у нас на отмора преди нахлуването на Русия в Украйна . И останали тук. Като бежанци. Родните ги посъветвали да не се прибират. Сърцето на Светлана е при щерка ѝ и брачна половинка ѝ, които са в град Днепър.
" Вече от седмица живеем на квартира. Колко дълго ще продължи това, не можем да кажем. Платили сме до края на март. Семейството ми остана в Днепър. Днес ми споделят, че е безшумно. Но атомната електроцентрала, " Запорожката ", е на два часа път от града ни и информацията, че я обстрелват доста ни тормози. Денят ми стартира с телефоните. Звъним на роднините, на познати . Дъщеря ми е там, брачният партньор ми остава с нея. Иска ми се да я измъкна. Може би в тази обстановка щеше да ни е по-лесно да сме там дружно. Но градът е в централна Украйна, а пътят до Лвов също е дълъг с трен. Пък и пътят не е доста сигурен ".
Светлана се свързва с щерка си, която демонстрира през телефона опашките пред банкоматите . Елена добавя, че даже и да са неработещи, превеждат някаква част по картите . Но съгласно двете проблемите занапред предстоят. И то освен за тях - украинските жители, които по стичане на събитията са останали в България. А и за всички останали, пристигнали без облекла, единствено с паспорти и дребното пари. Елена изяснява:
" Добротата има също някакви граници. Сега идват майки с деца, които имат повече потребност от помощ. Да, доста сме признателни на това, че българският народ ни дава някаква помощ . Ето и индивидът, който ни сподели, че ще ни помогне, е тук, до нас. Но това никога не е задоволително. Затова е доста значимо да има по-облекчени процедури, по които да се дава статут на емигрант, да вземем за пример. Искаме да се усещаме като пълноценни членове на обществото ".
Светлана добавя:
" Разбирате ли, ние сме естествени хора, които могат да се грижат за себе си . За тези 56 години съм предходна и през тежки времена, претърпяла съм разпада на Съветския съюз… Искаме паспортните процедури да бъдат доста по-простички. И да може тези хора, украинците, пристигнали от войната, да могат по-лесно да могат да си намират работа. Защото в този момент, в случай че получим статут на бежанци, в идващите 90 дни няма да можем да работим. Обаче по какъв начин да живеем тези 90 дни. Нужна е храна, необходим е покрив над главата . Още е зима. След 26 март, като ни свършат парите от наема, какво ще се случи. На процедура ще излезем на скамейката начело. Може би ще отидем и на Лъвов мост. И още получаваме в този момент подпомагане от човек, само че нали и той си има семейство, бизнес, живот. Не може да пожелаваме от него непрекъснато да се занимава с нас ".
Светлана е детска учителка, а Елена – фармацевт. Двете в този момент живеят в София на място, за което са платили наема съвсем до края на март. Със сумата от 200 лв., споделят, че би трябвало да изкарат, до момента в който си намерят работа . Търсят я в ресторант, където евентуално ще станат готвачки. И двете споделят, че на фона на тяхното състояние, има по-зле. Затова считат, че могат и те да оказват помощ с нещо. Светлана демонстрира на телефона си какви неща създава с ръцете си.
" Аз да вземем за пример съм учителка, която учеше децата в учебно заведение за непознати езици. Правихме творчество, рисувахме. И съм подготвена и тук да върша това - просто да се грижа за деца. Разбира се, има я езиковата преграда. Обаче ние учим български . Знаем украински, знаем съветски. Защо да не научим и българския ".
Елена и Светлана бягат от политическите въпроси. Но не крият възмущението си от пасивността на Европейския съюз .
" Трябва да се намеси. Ние сме надалеч от политиката, обаче това, което мога да кажа, е че просто с всички сили би трябвало да се стремим към това да има мир . Молим се за мир всеки ден. Но молитвите не са задоволителни. Понякога мир не се реализира с положително. Искам всички да се обединят и да се опълчват на тази експанзия ".
Светлана:
" Искаме Европа да помогне с всички свои сили и средства, с цел да може да се да се обуздае тази обстановка . Ние сме дребна страна. Имаме разлики. Различните партии и политически сили имат разлики. Спорим. Но това да става в границите на страната. Това са си наши държавни разногласия. Нямаме потребност извън да ни ги вземат решение. В Днепър, където пребивавам, цялата документи е на украинския език. В България има също доста хора, които знаят доста разнообразни езици, които приказват разнообразни езици. Обаче радиото ви и малкия екран приказват на български. И на вас не ви се споделя, че това не е вярно. Не ви се споделя, че съветският е по-красив, по-приемлив. И да се декларира подготвеност някой да ви " избавя ". В моята работа на преподавател аз работя с доста деца. Говоря и с доста родители. Ако те се обръщат към мен на съветски, аз им давам отговор на съветски. Когато ми приказват на украински, давам отговор на украински. Защото просто растем с тези два езика. Никой не ни постанова нещо, никой не ни затваря за това, че приказваме съветски или украински ".
Елена споделя, че ѝ се желае по някакъв метод Европа да се сплоти. " Вижте какво става на границата с Полша, с Румъния, с Молдова. Има доста огромни опашки от хора, които желаят да се махнат от Украйна. Но такава опашка няма на границата с Русия ".
" Много не си желае тази война да приключим по този начин по-бързичко . И да не живеем по телефоните. За всеки един от моите възпитаници ме боли душата. Защото не знам в този миг къде са те. Говорим си с техните родители. Крият се някъде по мазетата. Някои са в този регион сред Азовско море и Мариупол. Някои нямат вода, храна, няма пари, няма по какъв начин да излезеш на улицата, тъй като се опасяват да не ги разстрелят ", добавя Светлана.
Засега Елена и Светлана ще останат в България . Сигурни са, че това е по-безопасният вид за тях. Дали ще се върнат в Украйна?
" Аз имам родственици в Русия, само че няма да отида при тях. Не сме се карали или нещо… Така се случи съдбата… Аз не ненавиждам руснаците. Но в случай че ми се наложи да тичам нанякъде, няма да отида в Русия . Защото никой не може да ме принуди да ги обичам. Имам си дом – Украйна ".
Светлана не дава отговор. Но знае, че щерка ѝ и брачният партньор ѝ са там.
Интервюто със Светлана и Елена можете да чуете в звуковия файл.
Елена и Светлана пристигнали у нас на отмора преди нахлуването на Русия в Украйна . И останали тук. Като бежанци. Родните ги посъветвали да не се прибират. Сърцето на Светлана е при щерка ѝ и брачна половинка ѝ, които са в град Днепър.
" Вече от седмица живеем на квартира. Колко дълго ще продължи това, не можем да кажем. Платили сме до края на март. Семейството ми остана в Днепър. Днес ми споделят, че е безшумно. Но атомната електроцентрала, " Запорожката ", е на два часа път от града ни и информацията, че я обстрелват доста ни тормози. Денят ми стартира с телефоните. Звъним на роднините, на познати . Дъщеря ми е там, брачният партньор ми остава с нея. Иска ми се да я измъкна. Може би в тази обстановка щеше да ни е по-лесно да сме там дружно. Но градът е в централна Украйна, а пътят до Лвов също е дълъг с трен. Пък и пътят не е доста сигурен ".
Светлана се свързва с щерка си, която демонстрира през телефона опашките пред банкоматите . Елена добавя, че даже и да са неработещи, превеждат някаква част по картите . Но съгласно двете проблемите занапред предстоят. И то освен за тях - украинските жители, които по стичане на събитията са останали в България. А и за всички останали, пристигнали без облекла, единствено с паспорти и дребното пари. Елена изяснява:
" Добротата има също някакви граници. Сега идват майки с деца, които имат повече потребност от помощ. Да, доста сме признателни на това, че българският народ ни дава някаква помощ . Ето и индивидът, който ни сподели, че ще ни помогне, е тук, до нас. Но това никога не е задоволително. Затова е доста значимо да има по-облекчени процедури, по които да се дава статут на емигрант, да вземем за пример. Искаме да се усещаме като пълноценни членове на обществото ".
Светлана добавя:
" Разбирате ли, ние сме естествени хора, които могат да се грижат за себе си . За тези 56 години съм предходна и през тежки времена, претърпяла съм разпада на Съветския съюз… Искаме паспортните процедури да бъдат доста по-простички. И да може тези хора, украинците, пристигнали от войната, да могат по-лесно да могат да си намират работа. Защото в този момент, в случай че получим статут на бежанци, в идващите 90 дни няма да можем да работим. Обаче по какъв начин да живеем тези 90 дни. Нужна е храна, необходим е покрив над главата . Още е зима. След 26 март, като ни свършат парите от наема, какво ще се случи. На процедура ще излезем на скамейката начело. Може би ще отидем и на Лъвов мост. И още получаваме в този момент подпомагане от човек, само че нали и той си има семейство, бизнес, живот. Не може да пожелаваме от него непрекъснато да се занимава с нас ".
Светлана е детска учителка, а Елена – фармацевт. Двете в този момент живеят в София на място, за което са платили наема съвсем до края на март. Със сумата от 200 лв., споделят, че би трябвало да изкарат, до момента в който си намерят работа . Търсят я в ресторант, където евентуално ще станат готвачки. И двете споделят, че на фона на тяхното състояние, има по-зле. Затова считат, че могат и те да оказват помощ с нещо. Светлана демонстрира на телефона си какви неща създава с ръцете си.
" Аз да вземем за пример съм учителка, която учеше децата в учебно заведение за непознати езици. Правихме творчество, рисувахме. И съм подготвена и тук да върша това - просто да се грижа за деца. Разбира се, има я езиковата преграда. Обаче ние учим български . Знаем украински, знаем съветски. Защо да не научим и българския ".
Елена и Светлана бягат от политическите въпроси. Но не крият възмущението си от пасивността на Европейския съюз .
" Трябва да се намеси. Ние сме надалеч от политиката, обаче това, което мога да кажа, е че просто с всички сили би трябвало да се стремим към това да има мир . Молим се за мир всеки ден. Но молитвите не са задоволителни. Понякога мир не се реализира с положително. Искам всички да се обединят и да се опълчват на тази експанзия ".
Светлана:
" Искаме Европа да помогне с всички свои сили и средства, с цел да може да се да се обуздае тази обстановка . Ние сме дребна страна. Имаме разлики. Различните партии и политически сили имат разлики. Спорим. Но това да става в границите на страната. Това са си наши държавни разногласия. Нямаме потребност извън да ни ги вземат решение. В Днепър, където пребивавам, цялата документи е на украинския език. В България има също доста хора, които знаят доста разнообразни езици, които приказват разнообразни езици. Обаче радиото ви и малкия екран приказват на български. И на вас не ви се споделя, че това не е вярно. Не ви се споделя, че съветският е по-красив, по-приемлив. И да се декларира подготвеност някой да ви " избавя ". В моята работа на преподавател аз работя с доста деца. Говоря и с доста родители. Ако те се обръщат към мен на съветски, аз им давам отговор на съветски. Когато ми приказват на украински, давам отговор на украински. Защото просто растем с тези два езика. Никой не ни постанова нещо, никой не ни затваря за това, че приказваме съветски или украински ".
Елена споделя, че ѝ се желае по някакъв метод Европа да се сплоти. " Вижте какво става на границата с Полша, с Румъния, с Молдова. Има доста огромни опашки от хора, които желаят да се махнат от Украйна. Но такава опашка няма на границата с Русия ".
" Много не си желае тази война да приключим по този начин по-бързичко . И да не живеем по телефоните. За всеки един от моите възпитаници ме боли душата. Защото не знам в този миг къде са те. Говорим си с техните родители. Крият се някъде по мазетата. Някои са в този регион сред Азовско море и Мариупол. Някои нямат вода, храна, няма пари, няма по какъв начин да излезеш на улицата, тъй като се опасяват да не ги разстрелят ", добавя Светлана.
Засега Елена и Светлана ще останат в България . Сигурни са, че това е по-безопасният вид за тях. Дали ще се върнат в Украйна?
" Аз имам родственици в Русия, само че няма да отида при тях. Не сме се карали или нещо… Така се случи съдбата… Аз не ненавиждам руснаците. Но в случай че ми се наложи да тичам нанякъде, няма да отида в Русия . Защото никой не може да ме принуди да ги обичам. Имам си дом – Украйна ".
Светлана не дава отговор. Но знае, че щерка ѝ и брачният партньор ѝ са там.
Интервюто със Светлана и Елена можете да чуете в звуковия файл.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ